29 септември, 2014

"Мандала" - център за цялостна трансформация - добра услуга с лоша комуникация

Преди време в офиса получих подаръчен ваучер за процедура в център "Мандала". Дълго време разглеждах сайта им и се чудех какво да избера. Накрая сведох избора до 2 неща -  масаж на цяло тяло или пълно енергийно пречистване. Признавам си, че доста се посмяхме с приятелки на следното описание на второто - "Освобождаване от: нишки и куки; прикрепвания; елементали; извънземни импланти; керамични импланти; заклинания; проклятия; негативни символи; външни вмешателства; артефакти от минали животи; негативна енергия на масовото съзнание." Обичам да опитвам нови неща и това беше възможност да го направя. От друга страна, можех да остана разочарована и да лиша тялото си от заслужен релакс и тонус на мускулите. Накрая все пак заложих на познатото.

Когато си записвах час, ми съобщиха, цитирам "Нашият терапевт може да ви приеме в 11 часа". На пръв поглед обикновено изречение, но всъщност ме подразни. Аз искам да се възползвам от услуга, а не от благоволение и не искам някой да може да ме приеме, а да отида в удобно за МЕН време.

Първото, което ми направи впечатление в центъра, е, че трябва да се събуеш, за да влезеш. Приятно е, чувстваш се като у дома си, но трябва да се поддържа и идеална хигиена. Вместо момичето от регистратурата, първото, което виждаш, е момичето зад бара. За новодошъл това е леко объркващо - не знаеш кого да попиташ, какво да направиш. Обстановката е приятна - светла зала с ниски дървени масички и столове в естествената форма на дънери. Има книги, които можеш да почетеш, и детски играчки, с които да се забавляват малчовците. Предлагат здравословни смутита, салати, хляб с квас, чайове, основни ястия и сурови десерти, описани по шеговит начин в менюто.


Залите за процедури и практики имат различни имена - Дзен, Гора и т.н.



Наложи ми се да чакам масажиста 15-ина минути, което не ми хареса. Аз съм човек, за когото точността е на почит. Все пак той се извини за закъснението, а и се оказа приятен и добър в работата си. В следващите 80 минути, в зала Гора, тялото ми наистина получи това, от което имаше нужда - релакс, тонизиране, намаляване на напрежението. Ходила съм на масажи на различни места и имам база за сравнение. Хареса ми, че масажистът ме попита за алергии към масажни масла, склонност на кожата към посиняване при натиск, прага ми на болка, наличие на проблемни зони и места с напрежение. Всичко това определено направи масажа по-приятен и полезен. Получих съвети с какво да третирам болящата ме китка, в каква поза да седя пред компютъра, за да нямам проблеми с кръста, и др. Не помня имена, но съдейки по написаното име на сертификата за рейки масаж в залата, масажистът се казва Стойчо Василев. Бих го препоръчала горещо на всеки, който има нужда от масаж.


Неприятната изненда дойде след това. Оказа се, че ваучерът, на който нямаше написано за каква точно процедура важи, бил за урок по йога. Може би гледане на кафе или хвърляне на боб преди да отида щяха да ми помогнат да го разбера, но уви не го бях направила. Наложи се да дам ваучера и да доплатя - изключително неприятна ситуация. Направих го, защото не съм човек на скандалите; замесена е и трета страна - агенцията, която ми изпрати подаръка; принципно мислех да попитам дали важи за конкретна процедура, но не го направих; щеше да пострада единственият човек, който си свърши работата добре, а именно масажистът.

Тази сценка определено бързо отми приятното усещане от процедурата. Изчезна и намерението ми да се информирам за йога курсове мама и бебе, както и желанието да изпия чаша ароматен чай там. Предложиха ми да се включа в тяхна томбола, с която следващият път... Благодаря, не съм сигурна, че следващ път ще има!

Препоръките ми:

  • Когато клиент използва подаръчен ваучер, момичетата на рецепцията предварително да питат и уточняват какъв е, от кого е и да информират за какво и кога важи. Защото, ако срещу "процедура" има бяло поле, по пътя на логиката би следвало изборът да е мой.
  • При записване на час да питат кога би било удобно на клиента, а не да му връщат няколко обаждания, докато "го напаснат" с удобното време на терапевта. Досадно е.
  • Тиха, отпускаща музика за фон в стаята за масаж.

24 септември, 2014

Сервиз за чай от жълъди


Захладня. Постепенно, но категорично. Кестените, които наблюдавам още от раждането под прозореца ми, обстрелват паветата на мократа улица. А от там ще ги търкулна директно в хола си. Есента ни дава много дарове - за храна, за красота, за игра...

Тези дъждовни дни, когато разходките в парка са епизодични и кратки, са истинско предизвикателство за креативността ми. Измислям забавления за Дария, за да не й е скучно вкъщи и да не й липсват много дърветата, които броим, гълъбите, които храним, камбаната, която слушаме в 17 часа. Ще споделям своите измишльотини и изобретения, за да се забавляват и други хлапета, и за да са спокойни и други майки.
Серзив за чай от жълъди - това е първото, което направих. Играе си вече втори ден с него - сипваме чай, пием, дава чай на куклите.
Чашките са от шапчиците на жълъдите, дръжките - от фимо. Залепени са с горещ силикон.
Увлякох се, разбира се. Направих и захарничка - със захар на кубчета и малка лъжичка за разбъркване.

  
  
Чайничето е с капаче с дълга жълъдова дръжка, за да може да се отваря. Все пак чаят някога ще свърши и трябва да се запари нов.


Покрай следобедния чай и някоя бисквитка може да хапнем.


Забавно е - и за дечко, и за мама. 


19 септември, 2014

PАRК(ing) Day през очите на едно бебе

 - Да се разходим, да потичат, а има и PARK(ing) Day. Само да й сготвя нещо бързичко за обяд и тръгваме.
Слушам мама, която говори по телефона. Бързичко ще ми готви, а? И после ще иска бързичко да си го изям. Ще ми подава лъжицата към устата и ще казва "Виж Дара как папка". Ми, виждала съм я вече Дара как папка десетки пъти. Защо трябва да ми е интересно?! Но разходка на място, различно от кварталния парк, ми харесва повече от това да дъвча клечките за уши дори. Хайде бе, мамо, бързичко каза!

Започваме от тук. Ще разуча картата, че като знам мама колко е зле с ориентацията, ще започне от PARKing-a на Интерпред и на път за Телефонната палата, ще мине през Западен парк.


Тук срещаме (чичо:)) Мони. Симпатичен е, усмихва ми се. Показва ми своята опашка и казва, че била като моята. Чшшшш, пич, всеки, който познава моя перчем знае, че той равен няма! Казва ми и че съм прекрасна. Е, с това няма как да не се съглася! И ни подарява книжки "Мистър Фини и загадката сред дърветата" - на мен, и на Дара! Моята мама веднага я прибира - малка съм била още. Мисли си, че не мога да чета и ме занимава с "буквата на мама", "буквата на тате". А всъщност не подозира, че с моите супер сили вече тайно зачитам по малко от нейните книжки. Но като виждам как й заблястяват очите, когато си посоча дупето и кажа "Ако", сърце не ми дава да я лиша от радостта да ме уча на буквите.

На следващата спирка има... прасе. Истинско! Не успях да убедя мама, че то казва "Муууу", въпреки че й го повторих няколко пъти. И Дара не успя да убеди майка си, че това е бау-бау! Майки, какво ли разбират!


На този слон му бяха вързали балон за опашката. Не знаят ли, че няма начин да полети, защото масата на слона е по-голяма от подемната сила на балона? Елементарно е.


Докато мама се опитваше да се научи как се играе Чичовото с ТАраТАнци, маминото вече се опитваше да заспи...


"Обърни се - някой те гледа!"
- това късметче се падна на мама от PARKing-a на Програмата. Разбира се, че ще я гледа. Аз вече заспивам, но моите baby агенти бдят!


Тук вече спя, а така ми се искаше да порисувам на картонените масички на издателство "Ентусиаст". Мога да рисувам коте, жаба и какички. И трите всъщност приличат на чертички, но ако наклониш малко глава наляво... Всъщност, наистина са си чертички.


А това е любимият PARKing на мама - има книжки от "Гринуич", пейки и домашна лимонада. Скоро ще можеш да си го позволиш, мамо - тишина, спокойствие и книжка. Колко са 10 години?


Хей ръчички, хей ги две - върху рояла на Модо. Каките тук разказваха за едни концерти върху възглавници, които ще започнат от 12 октомври. Мъници като мен могат спокойно да ги посещават и да се наслаждават на класическата музика. Слушам рояла с лявото ухо. Не че и с дясното не мога. Просто така съм си легнала.


Ти знаеш ли какво е ЯИЦИЛОП? Аз знам, защото ми е любимо да обръщам къщата с главата надолу и в случая това ми помогна. А мама получи талон за 10% отстъпка от Биомаг. Пак ще има от онези вкусни бисквитки с киноа.


Тук не ни обърнаха много внимание, но не им се сърдя. Рисуваха върху велосипеди, а моята количка е толкова готина, че изобщо няма нужда от техните боядисани мъфини и бонбони.


А това е любиииииииимото ми място. Пясък, кофичка, лопатка. Не разбрах само къде е морето, но и така беше интересно. Правихме риби и крокодили, рисувахме с тебешири и получих първата си диамантена гривна.


Само не разбрах защо трябваше да си тръгнем. Мама повтаряше нещо за Аbsolut. Това сигурно пак е едно от онези неща, които правят големите щастливи.


Прибрахме се вкъщи. Сега подготвям плакат с лозунг - Всеки Day - PARKing Day!

15 септември, 2014

Има начин!


“Tук, в Пакистан и Афганистан, преди да започнем работа с някого, ние изпиваме три чаши чай. На първата чаша той е непознат, при втората – почитан гост, при третата – член на семейството, а за своето семейство ние сме готови да сторим всичко – дори да умрем.”
Хаджи Али, старейшина на село Корфе, Каракорум, Пакистан

Представата ми за чужденци, които пътуват из екзотични страни и помагат на хората там, винаги е била свързана със средствата, осигурени им от мама и тате. И заради тази представа, повече съм възприемала тези хора като разглезени мамини синчета и таткови дъщерички, късметлии, че са се родили в държави с добра икономика, отколкото като добротворци. След като прочетох книгата „Три чаши чай” на Грег Мортенсън и Дейвид Оливър Релин, вече не мисля така.



След неуспешно покоряване на връх К2, Грег Мортенсън случайно попада в Корфе – „кацнало на една издатина, 250 метра над река Бралду. Вкопчило се е в стената на каньона под неестествен ъгъл, подобаващо на бивачна платформа върху отвесна скала”. Когато алпинистът се възстановил от броденето из ледения Каракорум, опознал хората от селцето и поискал да му покажат тяхното училище,”с ужас видял, че там, на открито, направо върху ледената зема, били коленичили 82 деца – 78 момчета и 4 момичета, които имали куража да се присъединят към връстниците си. Като се стараел да отбягва погледа на госта си, Хаджи Али обяснил, че селото няма училище, а правителството не осигурява преподаватели. Техният труд струвал по долар на ден, сума, която в Корфе не можели да си позволят.”

Колко ли трябва да искаш да се образоваш, за да да стоиш на открито, върху ледената земя и да слушаш учителя, дошъл от съседното село? Колко ли голямо желание за знания имат тези деца, че сутрин да пеят химна, а топлият дъх да излиза на кълбета от устата им? И колко ли ценно е за тях ученето, че да пишат с пръчки, потопени в кал, върху каменни плочи? Не за друго. Просто съм чувала, „бате”, чаках автобуса 100 часа... баси гъчканицата и си викам, ебал съм го, нема да ходя на училище”. Та се зачудих за разликите в породата.

Някъде там, на тази скална издатина, прелетял половината свят, за да мери сили с висок връх, Мортенсън дал обещание и се изправил пред друго предизвикателство – да построи училище в Корфе. Мястото, до което се стига в паянтов сандък, задвижван чрез тласкане с ръце по кабел, опънат над дефилето. Мястото, където най-голямото лакомство за децата са кубчета лой от як.

И ето тук идва онова нещо, което разрушава моята погрешна представа за чужденците добротворци. Мортенсън не е богаташ. Няма богати родители, нито набъбваща банкова сметка. Когато дава това обещание, има пари, колкото да се върне до Исламабат и да лети до дома си, където го чака само червен буик – единственото му подобие на дом. Въпреки това вярва, че ИМА НАЧИН!

Именно тази вяра, невероятната му упоритост, много работа, инат, любов към хората и Изтока, а със сигурност и доволна доза лудост му помагат да построи над 145 училища – главно за млади момичета в труднодостъпните области на Пакистан и Афганистан. За да го направи, спял в колата си, пестейки пари за квартира, написал 580 писма до знаменитости, на които споделил идеята си и молел за помощ, поемал нощните смени в болница, които никой друг не искал, пътувал върху платформа на камион „Бедфорд”, доставящ строителните материали за училището в Корфе, между бали слама и клетки с пилета, отвлекли го вазирци и го държали 8 дена в плен, крил се под кървави кози кожи, за да стигне до мястото за строеж на поредното ново училище, презентирал дейността си както в препълнени с богаташи зали, така и на събития с 10 долара резултат...

Мога и много патетична да бъда, но... човекът е строил и строи училища. Защото  вярва, че образованието е това, което ти дава възможност да избереш какъв човек да бъдеш.

Честит 15 септември. Бъдете добри хора!