Скок с бънджи - един страх по-малко, една сбъдната мечта повече

Ще скачам с бънджи. Решено е. И тъй като винаги съм следвала принципа като ще е гарга, да е рошава, решавам да го направя от най-високото – от виадукта на Витиня (130 метра).

Будя се към 11 часа. Един душ и две филии с колбас по-късно пътуваме по магистралата. Обула съм си комбат панталон, че дори съм с камуфлажни бикини – ей така, за повече смелост. Казала съм и на няколко приятели какво ще правя, за да ми се подиграват, в случай че се откажа. Мисля си, че това е доста надъхващ аргумент.

На моста чакат около десетина човека. Попълвам си декларацията, плащам 60 лв. И започвам да чакам и аз. През това време позирам пред обектива – Росица на фона на планините, Росица се усмихва, Росица гледа към светлото бъдеще...

Бях си обещала да не поглеждам надолу, докато не дойде моят ред. Всъщност това се оказва безсмислено, а и неизпълнимо. Проследявам с поглед полета на всеки скочил, вися над перилото и оглеждам полянките, кравите и преминаващите коли. И изобщо, изобщо, изобщо не се впечатлявам от тези 125 метра височина. Учудващо, но факт!

Докато чакам, леко превалява. „Супер – сега няма да ни събират с метличка отдолу, а направо ще ни изсмучат” – споделя един веселяк от тълпата. Шегуваме се кой ще гепи една крава за вечеря като скочи до долу и колко ли яко би било да си чекнеш местоположението във Facebook през телефона, докато си под моста, вързан с ластици.

Идва моят ред. Премерват ме на око – за теб ще трябва малката сбруя. Ми, каквото трябва – аз съм си тук и чакам. Слагат ми гетите, сбруята, закачват ме с някакви карабинери и ми казват да се качвам върху парапета.

Ей, това е моментът, в който някой смени филма! Ако досега всичко ми беше чак подозрително спокойно, изведнъж стана – А, не, не, не, тая няма да я бъде! Инстинктът ми за самосъхранение се задейства и никакви реакции на приятели, никакви камуфлажни бикини не бяха способни да ми подействат.

Всъщност не височината е страшна. Страшно е да се хвърлиш в нищото. Това си е абсолютната точка на пречупване. Не обяснявай, че не можеш, защото наистина няма да можеш. Трябва да скочиш, без да мислиш – замислиш ли се много, твърде вероятно е страхът съвсем да те завладее и да се откажеш.

Затова реших да спра да мисля и просто да скочааааааааааааааа...........

Ето тук за това какво стана после.

Експеримент - цъфтежът на кестените във времето

Happy my day

Жените над 30 – пълноценни, пълноусещащи се. Снимам, нося високи токчета, пиша (до премала), обувам кецове, смея се (Господи, не съм се смяла толкова дори в инфантилните си пубертетски години), разсмивам, погаждам номера, творя и оцветявам около себе си.
Oще мога да се изчервявам – от притеснение, от флирта в погледа на мъж, от комплимент... Предизвиквам собствената си смелост с въздух и вода. Преоткривам любовта към татуировките, с която се срещнах за първи път на 17 години. Още имам пеперуди в стомаха, мога да ги пускам да летят, мога и да ги успокоявам.Разумна съм и овладяна. Понякога. Луда съм, щура и правя глупости. Понякога.Преоткривам толкова нови неща, че се чудя какво изобщо съм открила досега. Появяват се разни жаби, но принцът си остава само един. Готвя по-добре от всякога. Запознах се с кълновете от алфа-алфа, брашното от лимец, суровите какаови зърна, тахана...

**********************************************************

Искам да съм на 5 и устните ми да са омазани с конфитюр от ягоди, който вари баба, а не с червило Night Plum, поръчано по каталог.

Искам да съм на 6 и за пръв път да тръгвам на училище, а не да гоня избягалите от училище, които пушат във входа на блока.

Искам да съм на 7 и да играя народна топка на двора, а не мен да ме разиграват като топка всеки път, щом имам вземане-даване с държавната администрация.Искам да съм на 8 и да се шляя до късно по улиците, а не да ме е страх да вървя късно и по тъмно към вкъщи.

Искам да съм на 9 и любимата ми дреха да е пепитена престилка, а не да отварям пълния гардероб и пак да нямам какво да облека.

Искам да съм на 10 и смятането да е любимият предмет, а не да пресмятам кой кредит как да покрия.

Искам да съм на 11 и мама да прави най-вкусната торта с маслени рози за гостите, а не да ги черпя с нискокалорични сладки.

Искам да съм на 12 и да викам приятелите си с пълно гърло пред къщата им, а не да пиша коментари във Фейсбук или да им звъня по джиесема.

Искам да съм на 13 и все още да нямам цикъл, а не да се превивам от болки всеки път, когато ми дойде.

Искам да съм на 14 и да целувам момче за пръв път, а не да си спомням за целувки, за които съжалявам.

Искам да съм на 15 и да прекарваме дълги часове с приятелки в кафето, а не да се уговаряме със седмици кога ще сме свободни, за да прекараме час заедно.Искам да съм на 16 и да спя с мъж за първи път, а не по препоръка на гинеколога и овулационния ми календар.

Искам да съм на 17 и тръпката от първата ми любов да е настояще, а не минало, научило ме да бъда предпазлива.

Но всъщност днес ставам на 18 (отново). Останалото е житейски опит.

Цъфтяща хартия

Хабитат ще стане скороу нас - цъфти навсякъде всичко.

Детелините избуяват от хартията. Очаквано и неочаквано.

Напредък в цъфтящата ми хартия. Направих досега 100 листа. Остават още 150.
Ще ви разкажа повече за проекта, когато стане факт.

Про-лет значи преди лятото

Отчупено...

Снимка: pinterest.com

Чувствам се пълна. С мечти, с желание, огромно желание, за което сърцето ми е малко. Най-малкото и красиво сърце, което съм виждала, ми каза лекарката, когато за първи път си направих ехокардиография на профилактичен преглед.

Толкова много желание, че понякога има нужда да излезе от мен и най-често го прави под формата на сълзи. Извиращо от вътрешните ъгълчета на окото ми желание, криволичещо край носа ми и спускащо се по шията.

Извирайки не намалява. Желанието не е изкуствен язовир, който може да изпуснеш, ако дойде пролетното топене на снеговете.

Желанието е от материя, от която колкото повече късаш, толкова повече се ражда и плоди. Умножава. За да избуи в нови сълзи….

Чувствам се много. Просто много. Имам по много от всичко. Толкова много, колкото не мога да понеса дори. От добро, от лошо, от тъжно, от хубаво, от бръчки край очите, от усмивки, от несъвършена кожа, от шоколадова торта, от ухание на цвете, от лимонада….

Ей, като те стегне между двете полушария на гръдния кош… като нефтено петно... не, киселина, разлята върху повърхността на най-нежното, тюлено езеро на света….

Имам да давам. Мога да давам. Искам да давам.
Сърцето ми дава. Очите ми дават. Тялото не дава.

Лоша съм била, груба, напоследък. Вече се чудя дали пък не е истина.

Ръцете ми приличат на тези на майка ми. Възлести, набръчкани на свивките… имам си нейните ръце, нейния нос. Не го харесвах преди. Когато узрях за мисълта, че така имам част от нея, съм част от нея, го приех и го заобичах. Всеки друг нос би ме отдалечавал от нея. Достатъчно рядко се виждаме, че да не сме си близки и по носове.

Чий ли нос ще има тя…

Цъфтящи и летящи мартеници

Червено-бели хартиени мечета със семенца от маргаритки и незабравки в коремчетата. Намокряш, садиш и цъфти.

Прикачих им и етикетчета с упътване за употреба :)


Летящите мартеници - с ангелски крила - бяло и червено, от фимо (изпечени и лакирани).


Да им се видят вече крилата на всички добри хора, които кръжат около мен.

Мартеничено време

Ако има нещо – аз съм насреща

Няма нищо по-креативно от тъжен човек. Тъгата му е като балончета в кипяща вода – напира да излезе... от всяка пора на кожата, от всяка мисъл, протекла по мозъчните магистрали, от всяка дума, облечена в тоалет от букви по последна мода. Съзнанието му в момент на емоционална тегоба е безкрайно, лакатуши по-криво и от пролетен поток при интензивно топене на снеговете.

Лошо е, тежко е, остро боли, когато най ти е тъжно, да го няма човека, с когото най-много искаш да споделиш. Още по-лошо – да си мислел, вярвал, разчитал, че той ще е там, ако имаш нужда от него. Най-лошо – ако и той ти е обещавал, че ще бъде насреща.

Всъщност той е точно насреща – в друго емоционално измерение. Не в твоето. Не в тъжното. Той изобщо не е на твоята честота. Той изобщо не е зелен. Той изобщо дори не е забелязал. Ъгълчетата на неговата усмивка не са били на нивото на твоята. Има ли го тогава изобщо този човек?! И нужен ли ти е? Или може би трябва да проявиш разбиране, защото такива неща просто се случват?


А на теб би ти било достатъчно едно изречение само.

Всичко наред ли е - аз съм тук.

ACTA la vista, baby

Събота е и знам, че мога да поспя до късно. Въпреки това изобщо не ми се получава. За законите на Мърфи няма почивен ден и когато имаш възможност да спиш до обяд, отваряш широко очи още в 9 часа. Мързеше ме да ставам, защото котаракът се беше излегнал до мен и ме топлеше. Протегнах се за лаптопа да разцъкам из нета, докато се събудя тотално.

Знаех, че има протест срещу АСТА, но беше просто събитие, за което бях получила покана във ФБ и дори не бях отговорила. През следващия един час от топлото на пухения си юрган се разходих из сайтовете на по-големите медии (боза) и блоговете на някои блогърии (това трябва да се чете).

Юруков си е Юруков! От там научих, че срещу АСТА може да се протестира и като се дари кръв – даряваш кръв (акт на споделяне peer to peer ), снимаш се с табелка, лист или медицинска сестра, важното е да пише, че си против АСТА. Повече има тук -http://yurukov.net/blog/2012/02/05/kampaniq-darete-kryv-acta/
От такъв вид протест определено има нужда и полза, а и печелят всякакви хора – и запознатите, и тези за които АСТА си е просто акта (половият най-вече). Аз кръв обаче не мога да дарявам, защото като малка съм боледувала от хепатит.

Ако исках да продължа да си лежа, се оказа, че има и друг начин за домашно протестиране – да даря книга. Единственото условие е да напиша на първата страница или да сложите листче защо съм го направила. И, разбира се, да споделя какви са били реакциите на хората или да ги снимам.

Другият вариант беше бързичко да стана от леглото, да се облека топло, да взема апарата и… към центъра. А той... осеян с полицаи – с каски, без каски, с щитове, с палки и такива, на които им се пикаеше и чинно се редяха пред тоалетната в МакДоналдс.

После по жълтите павета се зададе мощна тълпа, която скандираше и се движеше бързо.

- 12 000 или 14 000 са! – чух от радиостанцията на ченгето до мен.

Другите интересни неща, които чух бяха „Бойко Борисов, педераст, педераст!“, „Кой не скача, е за АСТА!“, „И преди, и сега интернет е свобода!“, „Не на АСТА!“, „Слушайте народа! и „Уууу!“.